time of my life

Този град е толкова жив. Стъпките ми са толкова леки. Аз летя. Летя.

Уморена, но щастлива.

И тази музика. Тази музика. Новият албум на Ерос се появява в един много красив период от живота ми.

Balla solo la tua musica <3

„Искам отново да ми е толкова добре, толкова невероятно добре, че даже да не мога да го сравня с нищо.”

Мога. С летене. Тази вечер аз летях, летях, летях, към себе си, към вас, и обратно към себе си, и към вкъщи.

Песни могат да пазят спомените ни, само ако им позволим. Всички 14 песни от Noi, разрешава ви се да ми запазите този период.

... è perfetta così questa nostra stagione...

P.S. А Polaroid e песента, която мога да въртя до безкрай, и колкото повече да я въртя, толкова повече да ми се слуша.

Летя, летя, летя. Още малко. Не ме приземявайте. Тази вечер е хубава.

Толкова жив град.

Този живот, толкова мой...

Не знам защо послеписът е по средата. Защото Polaroid заслужава сигурно. Due minuti per sempre… Due minuti di noi…. Due minuti per sempre in queste polariod.

И може би понякога греша.

И може би понякога се вкисвам.

Но всичко е наред, защото когато не ми е добре, аз знам

... скоро пак ще полетя. 

Равносметки и марципан

Аз не знам какво искам да напиша. Знам, че искам да напиша нещо, но не знам какво. Безумно е – нали? Някога поне пишех с някаква насока. Всъщност няма никакъв проклет смисъл да пишеш за самото писане. Не е полезно. Не е продуктивно. Когато си на такъв етап е по-скоро изнервящо, защото се чудиш – и защо го правиш? Ами че то даже не е и приятно, когато си с такова отношение. Че трябва да напишеш нещо. Че трябва да звучи добре. Че трябва да звучи като теб. Какво впрочем значи да звучи като теб? Можеш да напишеш, че чорапите ти са на точки и пак ще звучи като теб, дори чорапите ти да не са на точки. Това беше тъп пример. И звучи нелогично. Ами така е. Решаваш, че трябва да напишеш нещо. Не, дори не решаваш. Напротив, решаваш да не го правиш. Решаваш да правиш нещо продуктивно вместо това. Малко ли неща имаш за правене? Впрочем защото пишеш – защо пиша, тоест – във второ лице. Малко ли неща имам за правене? Ама, не, някакъв уърд файл е по-важен. Разбирам да имах идеи. Разбирам да имах нещо да кажа. Точно сега, имам предвид. Защо решавам, че ми се пише, точно когато нямам да кажа нищо? Или имам да кажа нещо, което дотолкова не съм сигурна как да формулирам, че... Но то просто все едно. Все едно. Все едно.

Четох си някаква страница от нещо, което съм започнала с идеята да е Дневник. Септември 2006. Ами че аз тогава съм си подбирала думите по-добре от сега.

Преди няколко живота.

Преди няколко живота.

Преди няколко живота.

Забавно е как някои хора още ме помнят като „писателка”.

Библиографията ми се свежда до един псевдо-роман, който даже псевдо-роман не е, а псевдо-новела в най-добрия случай. Казва се „Маргарета” и се разказва за една 12-годишна Марги, която се мести с майка си да живее в Италия.  Там й викат Маргарета. Може да пее, защото аз не мога. Прилича малко на Марги, на която се опитвах да прилича, и малко на мен, на която се опитвах да не прилича. Написана е изключително нереалистично, защото е невъзможно няколко дена преди да заминаваш да живееш в друга страна да не знаеш за кой град заминаваш, и също така не може като кацнеш на някое летище да не знаеш в кой град си кацнал. Не може за два-три месеца съботно-неделни курсове по италиански да го научиш така, че да се оправяш в италианско училище. Когато аз приключих с първо ниво за три месеца, едва почвах да разбирам текстовете на любимите ми песни. Писах за Италия без никога да съм ходила и без да знам особено много за културата. Не знаех нищо, освен че исках да отида в Италия – затова пратих Марги там, въпреки че тя не искаше. Всъщност започнах „Маргарета”, защото един ден нямах интернет и ужасно скучаех. Тъкмо бях тръгнала на курсове по италиански. До днес псевдо-новелата е единственото ми по-мащабно завършено нещо. Всъщност съм много привързана към това глупаво писание на една аз от преди няколко живота и много харесвам Марги. Сигурно най-вече, защото не е мен. Никога не се опитвах да е мен, и накрая пак имаше достатъчно от мен, че да мога да я разбера по-добре. Мразя някой като ми обяснява как можел да пише само като не се чувствал добре, защото като се чувства добре, не може да пише. Аз не можех да пиша „Маргарета”, ако не се чувствах добре. Искам някой ден да я пренапиша. Но вече нямам онзи простичък и леко наивен изказ, с който рисувах света на Марги тогава, и сега би излязло нещо съвсем друго. Харесва ми да си мечтая, но истината е, че никога няма да успея да я пренапиша така, че да запазя Марги такава, каквато стана. И тогава значи не искам да пренаписвам.

 Първият ми изпит по италиански беше на 16-ти декември 2006. След изпита си подарих един от онези бонбони с марципан във формата на плодове, които тогава продаваха на едно щандче в Скай Сити. Бяха скъпи, затова не се случваше често да си взема. Но тогава можеше – бях имала изпит по италиански за пръв път в живота си. Заслужаваше си марципанения бонбон. На изпита по италиански подсказвах на една жена от курса. Съoтветно в четвърта глава, която написах след това, Марги държеше изпит и подсказваше на една своя съкурсничка. И Марги като мен четеше по “Cara Italia”.

Не знам защо възприемам Марги от „Маргарета” като жив човек. Не знам защо е толкова жива в представите ми. Не знам защо от време на време се питам – как ли е Марги след пет години, още ли е в Италия, иска ли да се връща, а Розалия променя ли се... Розалия е друга героиня от „Маргарета”, която ми е много жива. Сега ми хрумва, че никога не съм й знаела фамилията. Хм. Вече вероятно няма и как да я знам. Марги е Маргарита Спирова, на приятелката ми Маргарита Таскова и на учителката ми по английски от първи до четвърти клас Леонила Спирова.

Не че някой го интересува.

Подобни равносметки съм си ги правила милион пъти в главата.

Иска ми се да пиша пак нещо подобно на „Маргарета”. Нещо, което да пиша, когато се чувствам добре. Нещо, което дори да звучи малко недодялано и наивно, ще оживее, поне за мен. Но предполагам, че просто в този живот това не е типа неща, които пиша.

Защото типа неща, които пиша в този живот са всички до едно егоистични, въртят се около мен, моите равносметки, моите размисли, моите спомени, че чак ми писва от мен. Ужасно е да можеш да пишеш само за себе си. Когато вплиташ твоя живот по малко в нещо различно, което създаваш, тогава има смисъл.

P.S. Eros Ramazzotti - Polaroid (Due minuti per sempre, due minuti di noi...)
P.P.S. uno dei sogni miei 
quello che c'è in fondo al cuore non muore mai
se ci hai creduto una volta lo rifarai
P.P.P.S. Нямаше да изпиша всичко това, ако не ми беше неимоверно вкиснато. Може би целият смисъл е, че по някакъв начин вече не ми е чак толкова. Но имам тъпа хрема. И преди няколко живота пак се е случвало да правя някакви неща, само защото съм имала тъпа хрема.
P.P.P.P.S. Оная книга на Шарлот Вейл Алан, която четох в началото на седми клас, когато се бях разболяла. Не, просто си спомням...
P.P.P.P.P.S. "Il tempo è ladro di cose mai dette." Il tempo è anche ladro di cose mai scritte.

Здравей, Сел

Вторник. Час по информатика. Добрите стари времена, а :) И може би трябва да променя "срядa сутринта" на "вторник сутринта". "She falls in love on a Tuesday, because these things just don't happen on Mondays." - Това е от един разказ на една приятелка, която не знае колко безумно талантлива е. Четох го отново през математиката, след като за пореден път се издъних на контролно. Ръкописът е в мен и е от най-прекрасните неща, които някой някога ми е подарявал. Само че ако аз бях написала нещо такова, никога нямаше да си дам ръкописа. She falls in love on a Tuesday. А това ми е и актуално. По някакъв... странен начин. Досега четох в италианската уикепедия за френска граматика. После за как неолатинските езици за произлезли от латински - простонародния. И научих какво е разликата между простонароден и класически латински. И всъщност като казваме, че италианския и прочие са произлезли от латинския, предполагам, че повечето хора визират класическия латински, защото това ни е представата за латински - а пък то простонародния е нещо съвсем различно. "Простонароден" звучи тъпо. :D На италиански е latino volgare. She falls in love on a Tuesday. Здравей, Сел. Реших да се вясна в този блог най-вече заради теб. Днес никой от класа ми още не е споменал Пазарджик, представяш ли си? On a plusieurs vies mais une seule grande histoire de coeur. (Дали? И това ми е актуално.) She falls in love on a Tuesday because these things just'd don't happen on Mondays. On n'oublie jamais rien, on vit avec ... she falls in love on a Tuesday because WHY THE HELL NOT! (Не, това го няма в разказа. :D)

Закрепостена

... или един поглед върху Студената война.

"Никъде не можех да отида. Мечтаех за Гърция, Италия... Мечтаех си да пътувам по света, но нямах право да изляза. Закрепостена в България. Бяс ме ловеше..."

"Сядах с ученичка, на която баща й беше в затвора след 9-ти септември. Имаше едни организации, в които членувахме. Тя нямаше право да членува, нямаше право да участва в спортния отбор... Учителките я тормозеха, а тя – вундеркинд. Едва я пуснаха да следва математика, с връзки я пуснаха, а тя много добър математик, само математика я интересуваше... Баща й беше в Белене. То стана 90-та година демокрацията. Докато го реабилитираха, баща й вече беше починал. Съсипаха им живота."

По спомените на Е.Ф. Зографова, 76 г.

ancora vita

Ще си направя чай.
А после ще уча по биология.
Стори ми се важно да спомена.

P.S. Мислех четвъртото изречение да ми е "И не се разболявам." Но го изтрих. И се разболях. Стори ми се важно да спомена. It's always darkest before the dawn.

nessuno sa che fatica è

Понякога искам да спра да съществувам. Замалко само. Само колкото да не ме боли глава. Само колкото да престана да съм толкова вглъбена в най-малките и най-незначителни неща, които ми пречат да живея свободно. Да изтрия всичко, което ми дава усещането не само, че не се справям, не само, че не живея живота, който бих искала, но и че никога не бих могла да го живея. Че имам някакъв дефект, най-общо казано. И защото няма как да спра да съществувам замалко и после щрак! да си просъществувам отново, това се замества просто от "искам да спя". Обаче такива настроения ме хващат обикновено когато няма как да заспя... Затова си представям, че спирам да съществувам. Представям си, че спя. Представям си, че това, което ме е вкарало в настроението, го няма. Опитвам се да си представя, въпреки че това не оправя нещата.
Предполагам, че просто съм уморена.

Che gente è, che vita è... E quanto ne resta...

uno di quei sogni che uno fa

Само се моля да си взема изпита по италиански. Всичко друго да върви по дяволите. Оценките ми по математика. Оценките ми по всичко. Бъркотията в стаята ми. Бъркотията в живота ми. Мърморенето на баба ми. Учителката ми по английски. Произволните други дразнители. Не ме интерсуват, нека само си взема италианския. Нека си взема италианския и всичко ще е наред. После ще мисля за сат немски. После ще мисля за края на учебната година. После ще мисля за университети. После. После. После. Ще има време. После ще има време за всичко.

Uno dei sogni miei... quello che c’è in fondo al cuore non muore mai. Se ci hai creduto
una volta lo rifarai.