Веднъж на четири година ми се случва да купувам мартеници на 29-ти февруари.
Дори по-рядко ми се случва да купувам мартеници на 29-ти февруари привечер, на фона на дискографията на Симпъл План и докато снежинките се открояват по тъмнолилавото небе в светлината на улични лампи.
***
Днес не се отчетох по информатика, защото дописвах домашно по английски.
- Ана! - възмути ми се учителката, като забеляза, че съм се отписала от часа. - Аа... нали Ана беше? Не, Мария... Мария-Елена?
Close enough, госпожо, close enough.
***
Днес, 29-ти февруари 2012, си предадох формуляра за изпитите през май. (Беше крайният срок, не че нещо...) Официално е факт, че ще взимам английска литература и италиански. So let's get the party studyin' started...
***
В менюто за репетиции тази седмица: сурови ядки и чай лате. Ексклузивно: хората от драмата помагат с изяждането, Яна отървава от лешниците.

Someday, somehow, I'm gonna make it alright (:

Fighting for a place we can call home
Looking for a way not to be alone

Не знам какво се случва и дори вече не съм сигурна дали имам център или се въртя без посока.
Поне в едно нещо вярвам безусловно.
Каквото и да се случва, каквото и да има да се случва занапред, всичко си е струвало. Дори да спре точно дотук, пак ще си е струвало. Всеки ден. Всеки разговор. Всяка песен. Всяка истерия. Всичките думи.
Какво бях казала? Изборът беше между да запазя спомена и това, което всъщност направих. Само че не. Изясних си, че не ми пречи и няма какво да ми попречи да запазя спомена - всичките спомени - без горчивина. Такава изобщо липсва. Може би защото за първи път изтрих очакванията и прогнозите. Научих се да живея, вместо да планирам.
В тетрадката ми по профил БЕЛ:
Ноември 2011. КАКВО СЕ СЛУЧВА С ЖИВОТА МИ!!!
Февруари 2012. Каквото и да се случва с живота ми, всичко ще е наред.
Да, всичко ще е наред. Всичко ще е наред, защото всичко си е струвало, и докато продължава да си струва, ще продължава да е наред.

Не е сряда, не съм в час по информатика, и С++ не ми е на главата. А воденето на блогове продължава да не е за мен.
Вероятно. Вероятно продължава. И когато думичката „вероятно” се намеси, вече тръгвам с убеждението, че, ама я чакайте малко, що пък да не е за мен... И планът е да карам по това убеждение, докато не ми бъде доказано обратното.
Това правя от няколко месеца, нали? Когато в някаква мисъл се прокрадне „няма как да стане”, „не мога”, „не бих имала време” или нещо производно, някаква хиперактивно откачена частичка в мозъка ми веднага контрира: И защо пък да няма как да стане. “Get past the ‘I can’t.’” Ако наистина искаш, ще намериш време, ако не – оправданията с лопата да ги ринеш.
Тази година не се оправдавам. Не пред когото и да било. Не дори пред себе си. Това ми е година за рискове. За грешки. За опити. „Какво печелим? А какво губим?”
То е като да имам картбланш за глупости. Сега му е времето да си ги позволявам.
On the borderline. Playing overtime. Pushed the minute to the limit for a long time.
Избирам със затворени очи.
Walking on a wire. Over burning fire.
Повечето хора имат късче саморазрушение в себе си. Но някои си носим не късче, а цял бетонен блок, с който редовно си трошим главите. Обаче за момента главата ми го понася без сериозно сътресения.
I can't remember how it feels
To know which seeds I ought to sew
Трябва да направя още толкова много. И най-вече не искам да зациклям. Това не е година за тъпчене на едно място. Ако се усетя, че го правя, значи е време да налея още масло в огъня.
Why did I ever try to compromise...

Ето един хубав ден, в който телефонът ми се появи.
Без сим карта.
Но да не ставаме нахални, а?

Скапано утро, окей?
„Но с добър ден да те срещна аз не мога. Как ‘добър ден’, щом не е добър денят...”
Изобщо цялата тази седмица... Мислех си „хайде поне едно нещо да е наред, не може ли”. И може би някой там горе, или там долу, или там... някъде, ме чу. И ми изчезна телефонът съответно. Това си е направо като намеса на провидението, което иска да ми натрие носа за прекомерно черногледство или нещо. Още малко и ще се почувствам небладарна, че съм подминавала житейската философия: „Ето още един хубав ден, в който не си изгубих телефона.”
Ето една сряда, в която се събудих в шест.
Ето една сряда, в която излязох с телефона на сестра ми.
Ето една сряда, в която закусих с няколко форнети.
Ето една сряда, в която Михи се е наспала, затова пък има контролно по профил физика.
Ето една сряда, в която дочитах шеста на глава на The Stranger, докато мръзнех на спирката на 111.
Ето една сряда, в която още си спомням концерта на музикалното.
Една сряда, в която, като всички сряди, в които не съм закусвала форнети и не съм се озовавала на спирката на 111, ще имам английски след информатиката.
Ето още една сряда, в която небето е синьо, като всички други дни от седмицата.
Ето поредната сряда, в която редя простотии в този блог – засега в този уърд файл – защото така ми е скимнало. Евентуално.
Ето един хубав ден, в който не изгубих телефона на сестра ми. Примерно.
***
Или може би днес наистина не съм в настроение за блогване в час по информатика. Мисля да премина на четене на блогове в час по информатика. На един, по-точно, в който има много за четене, и който си четях вчера преди заспиване и не исках да го оставям, но се накарах да си легна, защото знаех, че днес ще се става в шест.

Здравей.
Нека ти разкажа живота си.
Какво сънувах вчера.
За какво съм мечтала на шест.
Как започват дните ми.
Нека ти говоря за страховете ми.
За килима в стаята ми.
За Търново, нека ти говоря за Търново.
Кога за последно бях лятна.
Кога живеех в миналото и кога се научих да не го правя.
Кога се крия в чужди животи и кога – в моя.
Нека ти кажа колко се е изменял почеркът ми.
Колко хора намерих и колко намериха мен.
Колко лесно залитам, във всеки смисъл.
Нека ти разкажа живота си.
Taка е лесно да разказвам.
Като знам, че няма да помниш.
Като знам, че няма да има значение.
И ще е все едно нищо никога не съм казвала.
Е, хайде. Нека ти разкажа.
Нека си спомня себе си, докато ти ме забравяш.

Добро утро.
Час по информатика. Естествено. Явно този блог така ще го водя.
Какво ми се въртеше напоследък из главата... беше нещо точно определено, чакайте, ей сега ще се сетя... Не, не е "Не живея за някое евентуално бъдеще, а за настоящето, което имам", нито "Само настоящето е вечно", които така или иначе са два варианта на една и съща мисъл и напоследък ми прихвърчаха... Нещо друго беше. Защо не сещам. Както и да е. Няма значение.
Омръзна ми да не си чувам алармите. Имам предвид, тъкмо съм си решила, че, айде бе, много съм се разглезила с това ставане в седем, айде отново 6.30, свиквам, и толкова. И к'во? Навивам си аз алармата за 6.30 с най-добри намерения, значи. При което баба ми ме буди един час по-късно: "Абе ти нямаше ли да ходиш на училище?" Абе, ако от мен зависеше, сигурно нямаше, ама като питаш така, к'во да ти кажа... А тая аларма ще я...
Аз и днес не я чух. Щото съм забравила да я навия, хаха. Затова пък сама се събудих в седем и нещо, е, позакъснях малко, но 2-3 човека влязоха след мен, така че...
Лизи наднича. Здравей, Лизи, к'во става! Днес ще пием ли чай? Тоя месец пак изпуснахме 5-ти, ама нищо, айде, през март! Ааааа, знаеш ли какво сънувах! Сънувах датата на премиерата на студията! Май беше 31-ви май!!! Хаха, май беше май. Ся ако се окаже пророчески сън. Ама да бе. Не ми се хили така, бе!
- Догодина ще продължите пак да програмирате - обяснява учителката. Еми, щом сте рекла госпожо.
- Ама ще имаме информатика и в 12-ти клас?!
- Добре, защо мислите, че няма да имате компютри!!! Т'ва е най-основният предмет, който намира приложение в целия човешки живот! След 15 години и хигиенистите ще използват компютри!
- Ужас... - изсумтя Маги.
- Глупости, компютризацията е най-хубавото нещо, което може да ни се случи! - Скептични погледи от страна на класа. Чувам ли остри шепоти или само долавям, почти все едно телепатия, „най-хубаво, ама друг път”? - Компютрите може да ни вършат цялата работа!
- Е, именно! - викнахме възмутено аз и Маги. Дори и не си довършихме мисълта – имаше ли нужда? Къде всъщност прекрачихме границата на полезното с безочливо механичното?
- Ама нали това му е интересното - обясни Лизи. - Че можеш да сбъркаш и да започнеш от начало.
Ех, да. Винаги е интересно да започваш от начало. Хей, това е като мита за Сизиф, нали, дето и без това ще го говорим по английски следващия час. Как го беше казал Камю... “We must imagine Sisyphus happy.” или нещо такова.
- За да умножим едно число n пъти по себе си, какво трябва да направим? N пъти даваме едни и същи действия на компютъра, все да умножи по а, по а променливата s! S*=a; S=S*a – съгласни ли сте?
Имаме ли право да не сме?
Хa, колко яко, написах на адрес бара “We must imagine Sisyphus happy.” и то направо ме прати в спаркноутс (academic honesty is dead, long live sparknotes!). И всъщност е “One must imagine Sisyphus happy.” Eh, close enough.
***
Все по-често нещата, за които си мисля точно преди да заспя се отразяват на сънищата ми. Сега, моля, пестете си “no shit” реакциите. По принцип не е чак така. Както и да е. Странично наблюдение.
Още се опитвам да си спомня оная мисъл, дето ми се върти напоследък, дето ми се струваше важно да я спомена. „Проклета да съм, ако изпусна това.” Не, и тази не беше.
„Шовинист” си остава любимата ми книга за Стражата, дори след като вече съм чела почти всички други. Това също си го мислех напоследък... е, колко да е напоследък, вчера... И днес на закуска. Споменах, че обичам да чета за закуска, нали?
- Тъй като ще имате само едно домашно и само един куиз, в часовете по информатика много важно ще е и участието ви в час...
- Еее, госпожо! – изказа Маги мислите на целия клас.
Малко по-късно Маги биде питана за условието на една задача. И тя си го обясни, нали...
- А, Маргарита, още по-конкретна можеш ли да бъдеш!
- Ми не.
Ми правилно.
Изборът беше между само да запазя спомена, отказвайки да го превърна в начало, и това, което всъщност направих. Страх ме е, но не съжалявам.
Знам!!! Знам мисълта!!! Аз най-накрая се научих да не живея в миналото.