time of my life

Този град е толкова жив. Стъпките ми са толкова леки. Аз летя. Летя.

Уморена, но щастлива.

И тази музика. Тази музика. Новият албум на Ерос се появява в един много красив период от живота ми.

Balla solo la tua musica <3

„Искам отново да ми е толкова добре, толкова невероятно добре, че даже да не мога да го сравня с нищо.”

Мога. С летене. Тази вечер аз летях, летях, летях, към себе си, към вас, и обратно към себе си, и към вкъщи.

Песни могат да пазят спомените ни, само ако им позволим. Всички 14 песни от Noi, разрешава ви се да ми запазите този период.

... è perfetta così questa nostra stagione...

P.S. А Polaroid e песента, която мога да въртя до безкрай, и колкото повече да я въртя, толкова повече да ми се слуша.

Летя, летя, летя. Още малко. Не ме приземявайте. Тази вечер е хубава.

Толкова жив град.

Този живот, толкова мой...

Не знам защо послеписът е по средата. Защото Polaroid заслужава сигурно. Due minuti per sempre… Due minuti di noi…. Due minuti per sempre in queste polariod.

И може би понякога греша.

И може би понякога се вкисвам.

Но всичко е наред, защото когато не ми е добре, аз знам

... скоро пак ще полетя. 

Равносметки и марципан

Аз не знам какво искам да напиша. Знам, че искам да напиша нещо, но не знам какво. Безумно е – нали? Някога поне пишех с някаква насока. Всъщност няма никакъв проклет смисъл да пишеш за самото писане. Не е полезно. Не е продуктивно. Когато си на такъв етап е по-скоро изнервящо, защото се чудиш – и защо го правиш? Ами че то даже не е и приятно, когато си с такова отношение. Че трябва да напишеш нещо. Че трябва да звучи добре. Че трябва да звучи като теб. Какво впрочем значи да звучи като теб? Можеш да напишеш, че чорапите ти са на точки и пак ще звучи като теб, дори чорапите ти да не са на точки. Това беше тъп пример. И звучи нелогично. Ами така е. Решаваш, че трябва да напишеш нещо. Не, дори не решаваш. Напротив, решаваш да не го правиш. Решаваш да правиш нещо продуктивно вместо това. Малко ли неща имаш за правене? Впрочем защото пишеш – защо пиша, тоест – във второ лице. Малко ли неща имам за правене? Ама, не, някакъв уърд файл е по-важен. Разбирам да имах идеи. Разбирам да имах нещо да кажа. Точно сега, имам предвид. Защо решавам, че ми се пише, точно когато нямам да кажа нищо? Или имам да кажа нещо, което дотолкова не съм сигурна как да формулирам, че... Но то просто все едно. Все едно. Все едно.

Четох си някаква страница от нещо, което съм започнала с идеята да е Дневник. Септември 2006. Ами че аз тогава съм си подбирала думите по-добре от сега.

Преди няколко живота.

Преди няколко живота.

Преди няколко живота.

Забавно е как някои хора още ме помнят като „писателка”.

Библиографията ми се свежда до един псевдо-роман, който даже псевдо-роман не е, а псевдо-новела в най-добрия случай. Казва се „Маргарета” и се разказва за една 12-годишна Марги, която се мести с майка си да живее в Италия.  Там й викат Маргарета. Може да пее, защото аз не мога. Прилича малко на Марги, на която се опитвах да прилича, и малко на мен, на която се опитвах да не прилича. Написана е изключително нереалистично, защото е невъзможно няколко дена преди да заминаваш да живееш в друга страна да не знаеш за кой град заминаваш, и също така не може като кацнеш на някое летище да не знаеш в кой град си кацнал. Не може за два-три месеца съботно-неделни курсове по италиански да го научиш така, че да се оправяш в италианско училище. Когато аз приключих с първо ниво за три месеца, едва почвах да разбирам текстовете на любимите ми песни. Писах за Италия без никога да съм ходила и без да знам особено много за културата. Не знаех нищо, освен че исках да отида в Италия – затова пратих Марги там, въпреки че тя не искаше. Всъщност започнах „Маргарета”, защото един ден нямах интернет и ужасно скучаех. Тъкмо бях тръгнала на курсове по италиански. До днес псевдо-новелата е единственото ми по-мащабно завършено нещо. Всъщност съм много привързана към това глупаво писание на една аз от преди няколко живота и много харесвам Марги. Сигурно най-вече, защото не е мен. Никога не се опитвах да е мен, и накрая пак имаше достатъчно от мен, че да мога да я разбера по-добре. Мразя някой като ми обяснява как можел да пише само като не се чувствал добре, защото като се чувства добре, не може да пише. Аз не можех да пиша „Маргарета”, ако не се чувствах добре. Искам някой ден да я пренапиша. Но вече нямам онзи простичък и леко наивен изказ, с който рисувах света на Марги тогава, и сега би излязло нещо съвсем друго. Харесва ми да си мечтая, но истината е, че никога няма да успея да я пренапиша така, че да запазя Марги такава, каквато стана. И тогава значи не искам да пренаписвам.

 Първият ми изпит по италиански беше на 16-ти декември 2006. След изпита си подарих един от онези бонбони с марципан във формата на плодове, които тогава продаваха на едно щандче в Скай Сити. Бяха скъпи, затова не се случваше често да си взема. Но тогава можеше – бях имала изпит по италиански за пръв път в живота си. Заслужаваше си марципанения бонбон. На изпита по италиански подсказвах на една жена от курса. Съoтветно в четвърта глава, която написах след това, Марги държеше изпит и подсказваше на една своя съкурсничка. И Марги като мен четеше по “Cara Italia”.

Не знам защо възприемам Марги от „Маргарета” като жив човек. Не знам защо е толкова жива в представите ми. Не знам защо от време на време се питам – как ли е Марги след пет години, още ли е в Италия, иска ли да се връща, а Розалия променя ли се... Розалия е друга героиня от „Маргарета”, която ми е много жива. Сега ми хрумва, че никога не съм й знаела фамилията. Хм. Вече вероятно няма и как да я знам. Марги е Маргарита Спирова, на приятелката ми Маргарита Таскова и на учителката ми по английски от първи до четвърти клас Леонила Спирова.

Не че някой го интересува.

Подобни равносметки съм си ги правила милион пъти в главата.

Иска ми се да пиша пак нещо подобно на „Маргарета”. Нещо, което да пиша, когато се чувствам добре. Нещо, което дори да звучи малко недодялано и наивно, ще оживее, поне за мен. Но предполагам, че просто в този живот това не е типа неща, които пиша.

Защото типа неща, които пиша в този живот са всички до едно егоистични, въртят се около мен, моите равносметки, моите размисли, моите спомени, че чак ми писва от мен. Ужасно е да можеш да пишеш само за себе си. Когато вплиташ твоя живот по малко в нещо различно, което създаваш, тогава има смисъл.

P.S. Eros Ramazzotti - Polaroid (Due minuti per sempre, due minuti di noi...)
P.P.S. uno dei sogni miei 
quello che c'è in fondo al cuore non muore mai
se ci hai creduto una volta lo rifarai
P.P.P.S. Нямаше да изпиша всичко това, ако не ми беше неимоверно вкиснато. Може би целият смисъл е, че по някакъв начин вече не ми е чак толкова. Но имам тъпа хрема. И преди няколко живота пак се е случвало да правя някакви неща, само защото съм имала тъпа хрема.
P.P.P.P.S. Оная книга на Шарлот Вейл Алан, която четох в началото на седми клас, когато се бях разболяла. Не, просто си спомням...
P.P.P.P.P.S. "Il tempo è ladro di cose mai dette." Il tempo è anche ladro di cose mai scritte.

Здравей, Сел

Вторник. Час по информатика. Добрите стари времена, а :) И може би трябва да променя "срядa сутринта" на "вторник сутринта". "She falls in love on a Tuesday, because these things just don't happen on Mondays." - Това е от един разказ на една приятелка, която не знае колко безумно талантлива е. Четох го отново през математиката, след като за пореден път се издъних на контролно. Ръкописът е в мен и е от най-прекрасните неща, които някой някога ми е подарявал. Само че ако аз бях написала нещо такова, никога нямаше да си дам ръкописа. She falls in love on a Tuesday. А това ми е и актуално. По някакъв... странен начин. Досега четох в италианската уикепедия за френска граматика. После за как неолатинските езици за произлезли от латински - простонародния. И научих какво е разликата между простонароден и класически латински. И всъщност като казваме, че италианския и прочие са произлезли от латинския, предполагам, че повечето хора визират класическия латински, защото това ни е представата за латински - а пък то простонародния е нещо съвсем различно. "Простонароден" звучи тъпо. :D На италиански е latino volgare. She falls in love on a Tuesday. Здравей, Сел. Реших да се вясна в този блог най-вече заради теб. Днес никой от класа ми още не е споменал Пазарджик, представяш ли си? On a plusieurs vies mais une seule grande histoire de coeur. (Дали? И това ми е актуално.) She falls in love on a Tuesday because these things just'd don't happen on Mondays. On n'oublie jamais rien, on vit avec ... she falls in love on a Tuesday because WHY THE HELL NOT! (Не, това го няма в разказа. :D)

Закрепостена

... или един поглед върху Студената война.

"Никъде не можех да отида. Мечтаех за Гърция, Италия... Мечтаех си да пътувам по света, но нямах право да изляза. Закрепостена в България. Бяс ме ловеше..."

"Сядах с ученичка, на която баща й беше в затвора след 9-ти септември. Имаше едни организации, в които членувахме. Тя нямаше право да членува, нямаше право да участва в спортния отбор... Учителките я тормозеха, а тя – вундеркинд. Едва я пуснаха да следва математика, с връзки я пуснаха, а тя много добър математик, само математика я интересуваше... Баща й беше в Белене. То стана 90-та година демокрацията. Докато го реабилитираха, баща й вече беше починал. Съсипаха им живота."

По спомените на Е.Ф. Зографова, 76 г.

ancora vita

Ще си направя чай.
А после ще уча по биология.
Стори ми се важно да спомена.

P.S. Мислех четвъртото изречение да ми е "И не се разболявам." Но го изтрих. И се разболях. Стори ми се важно да спомена. It's always darkest before the dawn.

nessuno sa che fatica è

Понякога искам да спра да съществувам. Замалко само. Само колкото да не ме боли глава. Само колкото да престана да съм толкова вглъбена в най-малките и най-незначителни неща, които ми пречат да живея свободно. Да изтрия всичко, което ми дава усещането не само, че не се справям, не само, че не живея живота, който бих искала, но и че никога не бих могла да го живея. Че имам някакъв дефект, най-общо казано. И защото няма как да спра да съществувам замалко и после щрак! да си просъществувам отново, това се замества просто от "искам да спя". Обаче такива настроения ме хващат обикновено когато няма как да заспя... Затова си представям, че спирам да съществувам. Представям си, че спя. Представям си, че това, което ме е вкарало в настроението, го няма. Опитвам се да си представя, въпреки че това не оправя нещата.
Предполагам, че просто съм уморена.

Che gente è, che vita è... E quanto ne resta...

uno di quei sogni che uno fa

Само се моля да си взема изпита по италиански. Всичко друго да върви по дяволите. Оценките ми по математика. Оценките ми по всичко. Бъркотията в стаята ми. Бъркотията в живота ми. Мърморенето на баба ми. Учителката ми по английски. Произволните други дразнители. Не ме интерсуват, нека само си взема италианския. Нека си взема италианския и всичко ще е наред. После ще мисля за сат немски. После ще мисля за края на учебната година. После ще мисля за университети. После. После. После. Ще има време. После ще има време за всичко.

Uno dei sogni miei... quello che c’è in fondo al cuore non muore mai. Se ci hai creduto
una volta lo rifarai.

let it linger

И ако ми обясните защо досега не бях прослушвала The Cranberries! Освен Zombie. И освен Linger, явно, защото я пускат по радиото.
Животът ми се оправи заедно с времето. Чувствам се осми клас. Как беше, 'всичко става по-хубаво с всеки изминал ден'? Да го обърнем на 'Днес е най-хубавият ден в живота ми. Само до утре, разбира се.'
И защото тетрадката по философия ми е подръка:
Това е животът.
Тези хора.
Това време.
Тези поляни.
Тази музика.
Този град.
Китайските ресторанти.
Чайните.
Трамваите.
Театрите.
Тези вечери.
Тези разговори.
Тези ние.
Запомнете ме.
Запомнете ни.
Аз не забравям.
Тази година.
Всичко това.
Обичам ви.
От най-сакатите (но най-искрените) неща, които някога съм писала. Това дори не претендира да е нещо. Не претендира да е нищо освен поредния опит да изпиша щастието. Mission impossible, press any key to continue...
А сряда сутрин в часа по информатика съм също толкова щастлива колкото последните няколко дена.
Аз казах ли, че март ще бъде хубав? Е, всъщност ако ще издребняваме, казах, че не може да бъде скапан. Всъщност това е от най-прекрасните периоди, всяка година.
И лято не искам. И ваканции не искам. Дори събота и неделя не искам. Искам времето да се задържи така. Искам да си купя Villette. Искам след малко да си напиша параграфа по английски, който беше за вчера. Искам да ви повтарям, че в момента сте най-хубавото нещо в живота ми. No day but today (:

your december

This is how we fall apart
But this is how beginnings start
Cause when our heads betray our hearts
We fake what we don't know

Някой ден ще ти кажа.
Някой ден ще ти кажа как ме запрати в твоя свят за отрицателното време преди да осъзная какво се случва.
Някой ден ще ти кажа как съм мечтала да съм част от него.
Как съм гледала отстрани и съм го живяла чрез теб.
Как съм те търсила. Навсякъде и във всичко.
Как твоите песни тръгваха точно в онези моменти.
Как ме беше страх, че ще изчезнеш толкова изведнъж, колкото се появи.
Как си повтарях, че всичко ще е наред, защото ти го каза, и като ти го казваше вярвах.
Някой ден ще ти кажа колко исках поне веднъж да се уверя, че си истински. Поне веднъж.
Някой ден всичко ще ти кажа.
Когато наистина бъде в минало време.
Ако някога наистина бъде.

And if our doubt begins again
The answers find us in the end
So in the meantime we'll pretend
And fake what we don't know

je ne vous oublie pas

Не мога да напиша щастието си.
Спомних си как беше в осми клас, когато не исках ваканции и се събуждах с желание. От две години не бях имала такива прекрасни дни в живота си, но тази година са се върнали, по-хубави от когато и да било. Цяла година живея за тези моменти с тези хора. Carpe diem, baby! Хаха.
От седми клас насам във всяка учебна година ми остава един любим ден от седмицата. Седми клас - сряда, уроците при Анета и разходките ми. Осми клас - четвъртъците в Зимния и четвъртъците по принцип. Девети - отново четвъртък, защото имахме пет часа и просто така. Десети не съм сигурна, но няма значение - а впрочем, може би беше пак четвъртък. Тази година безспорно са петъците. Петък следобед. Обичам да е петък следобед.
"Едно от най-любимите ми състояния е уморена, но щастлива" бях написала в Colour Your Destiny в осми клас след първото излизане на компанията ни от Американския извън училище. Даже ще кажа, че беше 21.03., защото за какво ги помня тия дати, ако си ги държа за мен! Хаха.

dimmi cos’è questa luce che viene dall’anima
e mi fa ballare
dimmi cos’è
che distende le pieghe dell’anima
dimmi cos’è
è il mio giorno migliore

В крайна сметка не открих това, което исках, а това, от което всъщност имах нужда. Така че нямам абсолютно никакво право да се оплаквам и оттук спокойно мога да си поема живота в ръце, защото вече имам идея как да се оправя, и е по-лесно постижимо отколкото го мислех.

Someday, somehow Starting right now, I'm gonna make it alright.

primavera in anticipo

Час по информатика.
Съученик, чието име предпочитам да не назовавам:
- Госпожо, може ли да посетя тоалетната чиния?
И после Сава недоумява какво имам против класа си... Но признавам, че в понеделник се сцепихме на "Айде Банскоооооо!" по време на теста по философия. Щом дори Велинова се хили две минути и после даже не взе телефона, за какво си говорим.
***
Ето какво. Няма да казвам, че всичко е наред, защото е толкова далеч от наред и като се събудя се чувствам разглобена. Но най-тъпото нещо, което някой може да направи като нещо не му е наред е да преексплоатира това и да го превръща в прецендт да се държи като ходеща развалина. Ще се видя принудена да призная (най-малкото пред себе си), че напоследък именно това правех. Е, стига вече. Имам предвид, не може да си стоя и да чакам някой да ме издърпа от това блато, в което сама съм се набутала, като междувременно затъвам още повече. Безкрайно нелогично е сам да се насаждаш по-надълболко в блатото, та току-виж някой забележи, че си в критично състояние. Единственото което остава в случая е да се хванеш за някакви тръстики или клончета, или каквото друго там си намериш, и да се издърпаш сам, защото иначе, еми няма как, ще си висиш там оплакващ се и самосъжаляващ се до втръсване. И най-вече до втръсване на околните, които, противно на убежденията ти, също си имат проблеми и, отново в разрез с философията ти, вероятно също не се справят толкова сполучилво, колкото би им се искало. Но въпреки това не си играят на "вижте ме колко съм зле".
Освен това, както е с ролите, когато играеш, че се чувстваш добре, по някое време ще забравиш, че играеш.
Едно голямо извинение на всички, на които им се налагаше да ме търпят в последно време. I'll make it up to you, people.
***
Отидох в библиотеката с идеята да си взема книга на немски и намерих на италиански. Нещо все пак ми се усмихва тази сутрин. И кой е казал, че някога март може да бъде скапан месец?
Io vado dritto per quell'unica via che mi portera' lontano.

niemals hoffnungslos

Каква пролет, по дяволите?
Обичам снега, но не искам да ми е студено.
Обичам да имам немски, но тези часове бях толкова забила.
Обичам март, но и в най-хубавите си периоди имам скапани дни.
Обичам да слушам Кристина Щюрмер, но отдавна не бях.
Обичам Американския (понякога, а понякога не толкова), но отново не се справям.
Обичам, но...

once there was the sun

Какво бях казала - всичко е наред, защотото има смисъл, и докато продължава това усещане за смисленост, ще продължава да е наред.
Твърде лесно го губя това усещане. То е от нещата, които могат да се появят обратно на закуска или след хубав следобеден сън и със същата лекота да се изпарят два часа по-късно.
А хубав следобеден сън всъщност е оксиморон. Спя следобед, защото изнемогвам, не защото ми харесва. После нямам усещане за отпочиналост, а за изпуснато време.
София е хубава през пролетта. София е хубава през март. Имаше един март, в който беше особено хубава, но оттогава мина много време.Тази пролет е на Сиси, която пее La vie boheme в метрото и обяснява на хората, които седят срещу нас, че са скучни. На Сиси, която се радва на всичко по сергиите на Графа, освен на геномодифицираните ягоди. На Сиси, която си купува пица с кисели краставички, само защото я продават в павилионче, което досега не е виждала. На Сиси, която яде захаросани пръчици, защото са шарени. Тази пролет е на Сиси, която е убедена, че удоволствието от живота се състои в неща като да ядеш мед от пръстче, и с която в неделя крещяхме из центъра "Ние сме против!", защото явно имаше протест, но не знаехме срещу какво, та се включихме по най-удобния начин. "То по-против от нас... вече ще са толкова против, та чак ще са за..."
Имаше една пролет, в която не правеха метро на Черни връх и оттам още минаваше трамвай девятка.
А сега аз ще имам тест по информатика. Oh joy.

Нямам време, но имам хора.

Следпремиерно

Следпремиерно ми се губят думите, но всичко беше наред.
Следпремиерно винаги е наред. Винаги е хубаво. После винаги ми липсват репетициите. Винаги поне за малко съм точно там, където искам да бъда.

Предпремиерно

Предпремиерно съм си пуснала касетката на Бон Бон с която заспивах като бях на шест, и даже плача на някои песни. Както сигурно дори на шест не съм плакала.
Предпремиерно косата ми мирише на шампоан и си спомням как като бях малка и си миех косата преди да си легна, заспивах върху кърпа на възглавницата.
Предпремиерно имам нужда някой да ми каже, че всичко ще е наред. Предпремиерно имам нужда да говоря на някого, за да не ме задушава предпремиерната самота.
Предпремиерно не се чувствам предпремиерно. Животът умее да прави това, нали... да изкривява мечтите.
Предпремиерно се чувствам невзрачна и се опитвам да се скрия в детството си, но дори то не е достатъчно гостоприемно.

Веднъж на четири година ми се случва да купувам мартеници на 29-ти февруари.
Дори по-рядко ми се случва да купувам мартеници на 29-ти февруари привечер, на фона на дискографията на Симпъл План и докато снежинките се открояват по тъмнолилавото небе в светлината на улични лампи.
***
Днес не се отчетох по информатика, защото дописвах домашно по английски.
- Ана! - възмути ми се учителката, като забеляза, че съм се отписала от часа. - Аа... нали Ана беше? Не, Мария... Мария-Елена?
Close enough, госпожо, close enough.
***
Днес, 29-ти февруари 2012, си предадох формуляра за изпитите през май. (Беше крайният срок, не че нещо...) Официално е факт, че ще взимам английска литература и италиански. So let's get the party studyin' started...
***
В менюто за репетиции тази седмица: сурови ядки и чай лате. Ексклузивно: хората от драмата помагат с изяждането, Яна отървава от лешниците.

Someday, somehow, I'm gonna make it alright (:

Fighting for a place we can call home
Looking for a way not to be alone

Не знам какво се случва и дори вече не съм сигурна дали имам център или се въртя без посока.
Поне в едно нещо вярвам безусловно.
Каквото и да се случва, каквото и да има да се случва занапред, всичко си е струвало. Дори да спре точно дотук, пак ще си е струвало. Всеки ден. Всеки разговор. Всяка песен. Всяка истерия. Всичките думи.
Какво бях казала? Изборът беше между да запазя спомена и това, което всъщност направих. Само че не. Изясних си, че не ми пречи и няма какво да ми попречи да запазя спомена - всичките спомени - без горчивина. Такава изобщо липсва. Може би защото за първи път изтрих очакванията и прогнозите. Научих се да живея, вместо да планирам.
В тетрадката ми по профил БЕЛ:
Ноември 2011. КАКВО СЕ СЛУЧВА С ЖИВОТА МИ!!!
Февруари 2012. Каквото и да се случва с живота ми, всичко ще е наред.
Да, всичко ще е наред. Всичко ще е наред, защото всичко си е струвало, и докато продължава да си струва, ще продължава да е наред.

Не е сряда, не съм в час по информатика, и С++ не ми е на главата. А воденето на блогове продължава да не е за мен.
Вероятно. Вероятно продължава. И когато думичката „вероятно” се намеси, вече тръгвам с убеждението, че, ама я чакайте малко, що пък да не е за мен... И планът е да карам по това убеждение, докато не ми бъде доказано обратното.
Това правя от няколко месеца, нали? Когато в някаква мисъл се прокрадне „няма как да стане”, „не мога”, „не бих имала време” или нещо производно, някаква хиперактивно откачена частичка в мозъка ми веднага контрира: И защо пък да няма как да стане. “Get past the ‘I can’t.’” Ако наистина искаш, ще намериш време, ако не – оправданията с лопата да ги ринеш.
Тази година не се оправдавам. Не пред когото и да било. Не дори пред себе си. Това ми е година за рискове. За грешки. За опити. „Какво печелим? А какво губим?”
То е като да имам картбланш за глупости. Сега му е времето да си ги позволявам.
On the borderline. Playing overtime. Pushed the minute to the limit for a long time.
Избирам със затворени очи.
Walking on a wire. Over burning fire.
Повечето хора имат късче саморазрушение в себе си. Но някои си носим не късче, а цял бетонен блок, с който редовно си трошим главите. Обаче за момента главата ми го понася без сериозно сътресения.
I can't remember how it feels
To know which seeds I ought to sew
Трябва да направя още толкова много. И най-вече не искам да зациклям. Това не е година за тъпчене на едно място. Ако се усетя, че го правя, значи е време да налея още масло в огъня.
Why did I ever try to compromise...

Ето един хубав ден, в който телефонът ми се появи.
Без сим карта.
Но да не ставаме нахални, а?

Скапано утро, окей?
„Но с добър ден да те срещна аз не мога. Как ‘добър ден’, щом не е добър денят...”
Изобщо цялата тази седмица... Мислех си „хайде поне едно нещо да е наред, не може ли”. И може би някой там горе, или там долу, или там... някъде, ме чу. И ми изчезна телефонът съответно. Това си е направо като намеса на провидението, което иска да ми натрие носа за прекомерно черногледство или нещо. Още малко и ще се почувствам небладарна, че съм подминавала житейската философия: „Ето още един хубав ден, в който не си изгубих телефона.”
Ето една сряда, в която се събудих в шест.
Ето една сряда, в която излязох с телефона на сестра ми.
Ето една сряда, в която закусих с няколко форнети.
Ето една сряда, в която Михи се е наспала, затова пък има контролно по профил физика.
Ето една сряда, в която дочитах шеста на глава на The Stranger, докато мръзнех на спирката на 111.
Ето една сряда, в която още си спомням концерта на музикалното.
Една сряда, в която, като всички сряди, в които не съм закусвала форнети и не съм се озовавала на спирката на 111, ще имам английски след информатиката.
Ето още една сряда, в която небето е синьо, като всички други дни от седмицата.
Ето поредната сряда, в която редя простотии в този блог – засега в този уърд файл – защото така ми е скимнало. Евентуално.
Ето един хубав ден, в който не изгубих телефона на сестра ми. Примерно.
***
Или може би днес наистина не съм в настроение за блогване в час по информатика. Мисля да премина на четене на блогове в час по информатика. На един, по-точно, в който има много за четене, и който си четях вчера преди заспиване и не исках да го оставям, но се накарах да си легна, защото знаех, че днес ще се става в шест.

Здравей.
Нека ти разкажа живота си.
Какво сънувах вчера.
За какво съм мечтала на шест.
Как започват дните ми.
Нека ти говоря за страховете ми.
За килима в стаята ми.
За Търново, нека ти говоря за Търново.
Кога за последно бях лятна.
Кога живеех в миналото и кога се научих да не го правя.
Кога се крия в чужди животи и кога – в моя.
Нека ти кажа колко се е изменял почеркът ми.
Колко хора намерих и колко намериха мен.
Колко лесно залитам, във всеки смисъл.
Нека ти разкажа живота си.
Taка е лесно да разказвам.
Като знам, че няма да помниш.
Като знам, че няма да има значение.
И ще е все едно нищо никога не съм казвала.
Е, хайде. Нека ти разкажа.
Нека си спомня себе си, докато ти ме забравяш.

Добро утро.
Час по информатика. Естествено. Явно този блог така ще го водя.
Какво ми се въртеше напоследък из главата... беше нещо точно определено, чакайте, ей сега ще се сетя... Не, не е "Не живея за някое евентуално бъдеще, а за настоящето, което имам", нито "Само настоящето е вечно", които така или иначе са два варианта на една и съща мисъл и напоследък ми прихвърчаха... Нещо друго беше. Защо не сещам. Както и да е. Няма значение.
Омръзна ми да не си чувам алармите. Имам предвид, тъкмо съм си решила, че, айде бе, много съм се разглезила с това ставане в седем, айде отново 6.30, свиквам, и толкова. И к'во? Навивам си аз алармата за 6.30 с най-добри намерения, значи. При което баба ми ме буди един час по-късно: "Абе ти нямаше ли да ходиш на училище?" Абе, ако от мен зависеше, сигурно нямаше, ама като питаш така, к'во да ти кажа... А тая аларма ще я...
Аз и днес не я чух. Щото съм забравила да я навия, хаха. Затова пък сама се събудих в седем и нещо, е, позакъснях малко, но 2-3 човека влязоха след мен, така че...
Лизи наднича. Здравей, Лизи, к'во става! Днес ще пием ли чай? Тоя месец пак изпуснахме 5-ти, ама нищо, айде, през март! Ааааа, знаеш ли какво сънувах! Сънувах датата на премиерата на студията! Май беше 31-ви май!!! Хаха, май беше май. Ся ако се окаже пророчески сън. Ама да бе. Не ми се хили така, бе!
- Догодина ще продължите пак да програмирате - обяснява учителката. Еми, щом сте рекла госпожо.
- Ама ще имаме информатика и в 12-ти клас?!
- Добре, защо мислите, че няма да имате компютри!!! Т'ва е най-основният предмет, който намира приложение в целия човешки живот! След 15 години и хигиенистите ще използват компютри!
- Ужас... - изсумтя Маги.
- Глупости, компютризацията е най-хубавото нещо, което може да ни се случи! - Скептични погледи от страна на класа. Чувам ли остри шепоти или само долавям, почти все едно телепатия, „най-хубаво, ама друг път”? - Компютрите може да ни вършат цялата работа!
- Е, именно! - викнахме възмутено аз и Маги. Дори и не си довършихме мисълта – имаше ли нужда? Къде всъщност прекрачихме границата на полезното с безочливо механичното?
- Ама нали това му е интересното - обясни Лизи. - Че можеш да сбъркаш и да започнеш от начало.
Ех, да. Винаги е интересно да започваш от начало. Хей, това е като мита за Сизиф, нали, дето и без това ще го говорим по английски следващия час. Как го беше казал Камю... “We must imagine Sisyphus happy.” или нещо такова.
- За да умножим едно число n пъти по себе си, какво трябва да направим? N пъти даваме едни и същи действия на компютъра, все да умножи по а, по а променливата s! S*=a; S=S*a – съгласни ли сте?
Имаме ли право да не сме?
Хa, колко яко, написах на адрес бара “We must imagine Sisyphus happy.” и то направо ме прати в спаркноутс (academic honesty is dead, long live sparknotes!). И всъщност е “One must imagine Sisyphus happy.” Eh, close enough.
***
Все по-често нещата, за които си мисля точно преди да заспя се отразяват на сънищата ми. Сега, моля, пестете си “no shit” реакциите. По принцип не е чак така. Както и да е. Странично наблюдение.
Още се опитвам да си спомня оная мисъл, дето ми се върти напоследък, дето ми се струваше важно да я спомена. „Проклета да съм, ако изпусна това.” Не, и тази не беше.
„Шовинист” си остава любимата ми книга за Стражата, дори след като вече съм чела почти всички други. Това също си го мислех напоследък... е, колко да е напоследък, вчера... И днес на закуска. Споменах, че обичам да чета за закуска, нали?
- Тъй като ще имате само едно домашно и само един куиз, в часовете по информатика много важно ще е и участието ви в час...
- Еее, госпожо! – изказа Маги мислите на целия клас.
Малко по-късно Маги биде питана за условието на една задача. И тя си го обясни, нали...
- А, Маргарита, още по-конкретна можеш ли да бъдеш!
- Ми не.
Ми правилно.
Изборът беше между само да запазя спомена, отказвайки да го превърна в начало, и това, което всъщност направих. Страх ме е, но не съжалявам.
Знам!!! Знам мисълта!!! Аз най-накрая се научих да не живея в миналото.

Аз да взема да се вясна в този блог.
Имам хронична нужда да си записвам мислите. Не мога да ви кажа защо напоследък тази нужда ме удря най-вече в часовете. Тетрадките ми по български, математика и стереометрия особено съдържат повече монолози със себе си, отколкото учебен материал. Е, случва се. Има и такива периоди.
В час по информатика съм, впрочем. И нямам тетрадка под ръка: да се разбира, мързи ме да я извадя от чантата. И нещо преглеждах този блог и си казах - защо пък да не драсна някой и друг ред? Като така и така нищо не правя в тоя час.
Иначе по принцип може би воденето на блогове не е за мен. Когато става въпрос за личните ми мисли, дори да имам намерение някой да ги чете, предпочитам листи и химикалки. По-истинско ми е. По-мен ми е. Обичам да си гледам почерка също така, макар че не е нещо особено. Ама си е мой.
- Дай химикалка! - каза Лизи, гледайки отчаяно.Аз просто свих рамене. Тя изсумтя, наведе се и почна да рови в чантата си, и май намери нещо в крайна сметка.
С Лизи е яко. Бъзиците ни за котката на Шрьодингер никога не се изтъркават, а освен това пием чай... и не пием. Тя днес има хубав шал. Един такъв, бледолилав на точки. Има и страхотни обеци също така, които искам да открадна, защото много ще ми отиват. Ама не й казвайте.
Хич ме няма с С++.
And she pours herself another cup of coffee... (Ако това беше тетрадка, сега щях да си рисувам нотички. Обичам да си рисувам нотички. Вчера преди да си легна по радиото вървеше тази песен, а аз лежах на килима и гледах в тавана.)
Един парадокс: напоследък ми харесва да се събуждам за училище. Защото почнах да си чета за разсънване. Така докато закусвам откарвам поне 10-15 страници и денят ми започва хубаво. Цял месец чета Пратчет. Уникален. Мисля, че най-накрая съм се хванала да му изчета всичко. Крайно време е вече, бе.
А Пратчет се самоопределял като полу-Ваймс, полу-Тифани. Супер яко. От книгите за Тифани имам три много любими цитата. Абе, аз имам доста повече по принцип, ама има едни три, които ми се въртят постоянно.
#So that's how it was. No magic at all. But that time it had been magic and it didn't stop being magic just because you found out how it was done.
#Witches deal with things. Get past the "I can't."
#Tomorrow... might become anything. But today the winter world is full of colours.
Лизи твърди, че е Бог, но аз съм атеист. Които са вярващи, да спорят с нея, аз нямам интерес. :Д
- По дяволите, госпожо!!! - кресна Лизи на любимата ни учителка и аз се сцепих да се хиля. Това прави Американския колеж с хората.
Как бихте довършили изречението "Ако всички думи са вече хиляди пъти казани..."? Вчера имах някакви псевдо-екзистенциални размисли в часа по стереометрия. Да се разбира, драсках глупости.
Край на часа (щях да напиша "на света...") Айде със здраве. =)