Не е сряда, не съм в час по информатика, и С++ не ми е на главата. А воденето на блогове продължава да не е за мен.
Вероятно. Вероятно продължава. И когато думичката „вероятно” се намеси, вече тръгвам с убеждението, че, ама я чакайте малко, що пък да не е за мен... И планът е да карам по това убеждение, докато не ми бъде доказано обратното.
Това правя от няколко месеца, нали? Когато в някаква мисъл се прокрадне „няма как да стане”, „не мога”, „не бих имала време” или нещо производно, някаква хиперактивно откачена частичка в мозъка ми веднага контрира: И защо пък да няма как да стане. “Get past the ‘I can’t.’” Ако наистина искаш, ще намериш време, ако не – оправданията с лопата да ги ринеш.
Тази година не се оправдавам. Не пред когото и да било. Не дори пред себе си. Това ми е година за рискове. За грешки. За опити. „Какво печелим? А какво губим?”
То е като да имам картбланш за глупости. Сега му е времето да си ги позволявам.
On the borderline. Playing overtime. Pushed the minute to the limit for a long time.
Избирам със затворени очи.
Walking on a wire. Over burning fire.
Повечето хора имат късче саморазрушение в себе си. Но някои си носим не късче, а цял бетонен блок, с който редовно си трошим главите. Обаче за момента главата ми го понася без сериозно сътресения.
I can't remember how it feels
To know which seeds I ought to sew
Трябва да направя още толкова много. И най-вече не искам да зациклям. Това не е година за тъпчене на едно място. Ако се усетя, че го правя, значи е време да налея още масло в огъня.
Why did I ever try to compromise...