... или един поглед върху Студената война.
"Никъде не можех да отида. Мечтаех за Гърция, Италия... Мечтаех си да пътувам по света, но нямах право да изляза. Закрепостена в България. Бяс ме ловеше..."
"Сядах с ученичка, на която баща й беше в затвора след 9-ти септември. Имаше едни организации, в които членувахме. Тя нямаше право да членува, нямаше право да участва в спортния отбор... Учителките я тормозеха, а тя – вундеркинд. Едва я пуснаха да следва математика, с връзки я пуснаха, а тя много добър математик, само математика я интересуваше... Баща й беше в Белене. То стана 90-та година демокрацията. Докато го реабилитираха, баща й вече беше починал. Съсипаха им живота."
По спомените на Е.Ф. Зографова, 76 г.
вторник, 17 април 2012 г.
сряда, 28 март 2012 г.
ancora vita
Ще си направя чай.
А после ще уча по биология.
Стори ми се важно да спомена.
P.S. Мислех четвъртото изречение да ми е "И не се разболявам." Но го изтрих. И се разболях. Стори ми се важно да спомена. It's always darkest before the dawn.
А после ще уча по биология.
Стори ми се важно да спомена.
P.S. Мислех четвъртото изречение да ми е "И не се разболявам." Но го изтрих. И се разболях. Стори ми се важно да спомена. It's always darkest before the dawn.
nessuno sa che fatica è
Понякога искам да спра да съществувам. Замалко само. Само колкото да не ме боли глава. Само колкото да престана да съм толкова вглъбена в най-малките и най-незначителни неща, които ми пречат да живея свободно. Да изтрия всичко, което ми дава усещането не само, че не се справям, не само, че не живея живота, който бих искала, но и че никога не бих могла да го живея. Че имам някакъв дефект, най-общо казано. И защото няма как да спра да съществувам замалко и после щрак! да си просъществувам отново, това се замества просто от "искам да спя". Обаче такива настроения ме хващат обикновено когато няма как да заспя... Затова си представям, че спирам да съществувам. Представям си, че спя. Представям си, че това, което ме е вкарало в настроението, го няма. Опитвам се да си представя, въпреки че това не оправя нещата.
Предполагам, че просто съм уморена.
Che gente è, che vita è... E quanto ne resta...
Предполагам, че просто съм уморена.
Che gente è, che vita è... E quanto ne resta...
понеделник, 26 март 2012 г.
uno di quei sogni che uno fa
Само се моля да си взема изпита по италиански. Всичко друго да върви по дяволите. Оценките ми по математика. Оценките ми по всичко. Бъркотията в стаята ми. Бъркотията в живота ми. Мърморенето на баба ми. Учителката ми по английски. Произволните други дразнители. Не ме интерсуват, нека само си взема италианския. Нека си взема италианския и всичко ще е наред. После ще мисля за сат немски. После ще мисля за края на учебната година. После ще мисля за университети. После. После. После. Ще има време. После ще има време за всичко.
Uno dei sogni miei... quello che c’è in fondo al cuore non muore mai. Se ci hai creduto
una volta lo rifarai.
Uno dei sogni miei... quello che c’è in fondo al cuore non muore mai. Se ci hai creduto
una volta lo rifarai.
сряда, 21 март 2012 г.
let it linger
И ако ми обясните защо досега не бях прослушвала The Cranberries! Освен Zombie. И освен Linger, явно, защото я пускат по радиото.
Животът ми се оправи заедно с времето. Чувствам се осми клас. Как беше, 'всичко става по-хубаво с всеки изминал ден'? Да го обърнем на 'Днес е най-хубавият ден в живота ми. Само до утре, разбира се.'
И защото тетрадката по философия ми е подръка:
Това е животът.
Тези хора.
Това време.
Тези поляни.
Тази музика.
Този град.
Китайските ресторанти.
Чайните.
Трамваите.
Театрите.
Тези вечери.
Тези разговори.
Тези ние.
Запомнете ме.
Запомнете ни.
Аз не забравям.
Тази година.
Всичко това.
Обичам ви.
От най-сакатите (но най-искрените) неща, които някога съм писала. Това дори не претендира да е нещо. Не претендира да е нищо освен поредния опит да изпиша щастието. Mission impossible, press any key to continue...
А сряда сутрин в часа по информатика съм също толкова щастлива колкото последните няколко дена.
Аз казах ли, че март ще бъде хубав? Е, всъщност ако ще издребняваме, казах, че не може да бъде скапан. Всъщност това е от най-прекрасните периоди, всяка година.
И лято не искам. И ваканции не искам. Дори събота и неделя не искам. Искам времето да се задържи така. Искам да си купя Villette. Искам след малко да си напиша параграфа по английски, който беше за вчера. Искам да ви повтарям, че в момента сте най-хубавото нещо в живота ми. No day but today (:
Животът ми се оправи заедно с времето. Чувствам се осми клас. Как беше, 'всичко става по-хубаво с всеки изминал ден'? Да го обърнем на 'Днес е най-хубавият ден в живота ми. Само до утре, разбира се.'
И защото тетрадката по философия ми е подръка:
Това е животът.
Тези хора.
Това време.
Тези поляни.
Тази музика.
Този град.
Китайските ресторанти.
Чайните.
Трамваите.
Театрите.
Тези вечери.
Тези разговори.
Тези ние.
Запомнете ме.
Запомнете ни.
Аз не забравям.
Тази година.
Всичко това.
Обичам ви.
От най-сакатите (но най-искрените) неща, които някога съм писала. Това дори не претендира да е нещо. Не претендира да е нищо освен поредния опит да изпиша щастието. Mission impossible, press any key to continue...
А сряда сутрин в часа по информатика съм също толкова щастлива колкото последните няколко дена.
Аз казах ли, че март ще бъде хубав? Е, всъщност ако ще издребняваме, казах, че не може да бъде скапан. Всъщност това е от най-прекрасните периоди, всяка година.
И лято не искам. И ваканции не искам. Дори събота и неделя не искам. Искам времето да се задържи така. Искам да си купя Villette. Искам след малко да си напиша параграфа по английски, който беше за вчера. Искам да ви повтарям, че в момента сте най-хубавото нещо в живота ми. No day but today (:
понеделник, 19 март 2012 г.
your december
This is how we fall apart
But this is how beginnings start
Cause when our heads betray our hearts
We fake what we don't know
Някой ден ще ти кажа.
Някой ден ще ти кажа как ме запрати в твоя свят за отрицателното време преди да осъзная какво се случва.
Някой ден ще ти кажа как съм мечтала да съм част от него.
Как съм гледала отстрани и съм го живяла чрез теб.
Как съм те търсила. Навсякъде и във всичко.
Как твоите песни тръгваха точно в онези моменти.
Как ме беше страх, че ще изчезнеш толкова изведнъж, колкото се появи.
Как си повтарях, че всичко ще е наред, защото ти го каза, и като ти го казваше вярвах.
Някой ден ще ти кажа колко исках поне веднъж да се уверя, че си истински. Поне веднъж.
Някой ден всичко ще ти кажа.
Когато наистина бъде в минало време.
Ако някога наистина бъде.
And if our doubt begins again
The answers find us in the end
So in the meantime we'll pretend
And fake what we don't know
But this is how beginnings start
Cause when our heads betray our hearts
We fake what we don't know
Някой ден ще ти кажа.
Някой ден ще ти кажа как ме запрати в твоя свят за отрицателното време преди да осъзная какво се случва.
Някой ден ще ти кажа как съм мечтала да съм част от него.
Как съм гледала отстрани и съм го живяла чрез теб.
Как съм те търсила. Навсякъде и във всичко.
Как твоите песни тръгваха точно в онези моменти.
Как ме беше страх, че ще изчезнеш толкова изведнъж, колкото се появи.
Как си повтарях, че всичко ще е наред, защото ти го каза, и като ти го казваше вярвах.
Някой ден ще ти кажа колко исках поне веднъж да се уверя, че си истински. Поне веднъж.
Някой ден всичко ще ти кажа.
Когато наистина бъде в минало време.
Ако някога наистина бъде.
And if our doubt begins again
The answers find us in the end
So in the meantime we'll pretend
And fake what we don't know
петък, 16 март 2012 г.
je ne vous oublie pas
Не мога да напиша щастието си.
Спомних си как беше в осми клас, когато не исках ваканции и се събуждах с желание. От две години не бях имала такива прекрасни дни в живота си, но тази година са се върнали, по-хубави от когато и да било. Цяла година живея за тези моменти с тези хора. Carpe diem, baby! Хаха.
От седми клас насам във всяка учебна година ми остава един любим ден от седмицата. Седми клас - сряда, уроците при Анета и разходките ми. Осми клас - четвъртъците в Зимния и четвъртъците по принцип. Девети - отново четвъртък, защото имахме пет часа и просто така. Десети не съм сигурна, но няма значение - а впрочем, може би беше пак четвъртък. Тази година безспорно са петъците. Петък следобед. Обичам да е петък следобед.
"Едно от най-любимите ми състояния е уморена, но щастлива" бях написала в Colour Your Destiny в осми клас след първото излизане на компанията ни от Американския извън училище. Даже ще кажа, че беше 21.03., защото за какво ги помня тия дати, ако си ги държа за мен! Хаха.
dimmi cos’è questa luce che viene dall’anima
e mi fa ballare
dimmi cos’è
che distende le pieghe dell’anima
dimmi cos’è
è il mio giorno migliore
В крайна сметка не открих това, което исках, а това, от което всъщност имах нужда. Така че нямам абсолютно никакво право да се оплаквам и оттук спокойно мога да си поема живота в ръце, защото вече имам идея как да се оправя, и е по-лесно постижимо отколкото го мислех.
Someday, somehow Starting right now, I'm gonna make it alright.
Спомних си как беше в осми клас, когато не исках ваканции и се събуждах с желание. От две години не бях имала такива прекрасни дни в живота си, но тази година са се върнали, по-хубави от когато и да било. Цяла година живея за тези моменти с тези хора. Carpe diem, baby! Хаха.
От седми клас насам във всяка учебна година ми остава един любим ден от седмицата. Седми клас - сряда, уроците при Анета и разходките ми. Осми клас - четвъртъците в Зимния и четвъртъците по принцип. Девети - отново четвъртък, защото имахме пет часа и просто така. Десети не съм сигурна, но няма значение - а впрочем, може би беше пак четвъртък. Тази година безспорно са петъците. Петък следобед. Обичам да е петък следобед.
"Едно от най-любимите ми състояния е уморена, но щастлива" бях написала в Colour Your Destiny в осми клас след първото излизане на компанията ни от Американския извън училище. Даже ще кажа, че беше 21.03., защото за какво ги помня тия дати, ако си ги държа за мен! Хаха.
dimmi cos’è questa luce che viene dall’anima
e mi fa ballare
dimmi cos’è
che distende le pieghe dell’anima
dimmi cos’è
è il mio giorno migliore
В крайна сметка не открих това, което исках, а това, от което всъщност имах нужда. Така че нямам абсолютно никакво право да се оплаквам и оттук спокойно мога да си поема живота в ръце, защото вече имам идея как да се оправя, и е по-лесно постижимо отколкото го мислех.
Абонамент за:
Публикации (Atom)